Марина Цветаева

Вчера, на 26 септември се навършиха 115 години от рождението на една гениална руска поетеса – скандалната, неразбраната и вечно влюбената Марина Цветаева. Житейският й път е неизбежно белязан от неспокойното време, в което живее, а творчеството й е пример за новаторство, майсторство и дързост.

Цветаева е родена на 26 септември 1892г. в Москва в семейството на професор Иван Цветаев и пианистката Мария Мейн. Има по-малка сестра – Анастасия и по-големи брат и сестра от първия брак на професора. Майката на Марина се опитва да възпита у дъщерите си любов към музиката и влага цялото си усърдие да ги направи от тях виртуозни пианистки. Цветаева израства с музиката на Шопен, Шуберт, Бетовен. Под зоркото око на майка си свири дълги часове, с лекота чете нотите, на петгодишна възраст е записана в московска школа за малки Моцартовци. Музиката обаче така и не се превръща в нейна страст. Марина ненавижда логиката на клавишите, дългите упражнения я уморяват и отегчават, а неспирно тракащия метроном я изпълва с ужас.

Музиката, която привлича Марина е не тази, излизаща изпод черно-белите клавиши. Истинската хармония и ритъм тя открива в музиката на думите. От малка владее освен родния си руски език и немски и френски и тъй като родителите й я държат строго под надзор, тя няма друго занимание освен да чете и рецитира стихове. За нея това е начин да избяга от музиката, натрапвана от майка й, без да си дава сметка, че вълшебството от думите и фразите също е музика. Доведената й сестра я запознава с творчеството на Пушкин, от което Марина се опиянява, учи наизуст стиховете и ги рецитира. Тайно се запознава и с “подривните” според родителите й “Мъртви души” на Гогол.

Когато Марина е на 14 години майка й – Мария Мейн умира от туберкулоза и тя завинаги се отказва от пианото. Баща й, професор Цветаев е твърде зает с научната си дейност и няма време за дъщерите си. Всичко в къщата напомня на Марина за майка й и тя постъпва в най-строгата гимназия в Москва. По това време обаче се увлича от революционни идеи, завладяна е от дух на отрицание, който ръководството на училището не толерира. Марина внася забранени книги, критикува всичко, опълчва се срещу всичко и скоро е изключена и преместена в друго училище. Петнайсет годишна, Цветаева се увлича по Гьоте и Шилер. В същото време изпитва комплекси от външния си вид – пълна е, носи очила и не обича да се показва сред хора. Затваряйки се в света на книгите Марина намира нова личност (след Пушкин), която става обект на фанатичното й обожание – Наполеон. Водена от новата си страст, още ненавършила седемнайсет години Марина заминава за Париж, където слуша лекции по средновековна литература в Сорбоната. След като се връща в Москва Марина попада в любовен триъгълник с двама поети – Лев Кобилински и Владимир Нилендер, като отхвърля предложенията и на двамата. Създалото се положения безкрайно я изнервя и тя започва да пуши и мисли за самоубийство.

През 1910г., когато Марина е на 18 излиза първата й стихосбирка “Вечерен албум” в 226 страници и тираж от 500 екземпляра, които тя плаща със собствени пари. Влечението на поетесата към пламтящия живот и ранната смърт намира израз в някои от творбите й, сред които е и поемата “Молитва”:

Жадувам чудо - чуй ме, Боже –
Сега, ведната, в този ден!
Дай да умра, докато още
Животът книга е за мен!
Превод: Ася Григорова

Книгата е посрещната добре от критиката, на фона на многообразието от стилове в руската поезия от този период. Тази епоха не случайно е наречена “Сребърен век” на поеическото вдъхновение. Марина обаче не се интересува от отзивите в пресата. Издава книгата си тайно от заетия си с научна работа баща, не чете вестници, не се среща с никого. В домът и я намира критикът Максимилиян Волошин (Макс), с когото тя се сприятелява. Макс я запознава в творчеството на Юго, Бодлер, Рембо, въвежда я в редакционната колегия на сп.”Музагет”, където работи заедно с изтъкнати поети. В тези среди Марина прави впечатление на ексцентрична и независима личност – носи пръстени на всеки пръст, с небрежния си външен вид прилича на бохемка.

През 1911г. Марина заминава в черноморския курорт в Крим, където се запознава с мъжа, с който ще остане свързана до края на живота си (въпреки изневерите и годините на раздяла) – Сергей Ефрон - синеок евреин, тогава на седемнайсет години. През януари 1912г. двамата се женят, въпреки неодобрението на проф. Цветаев. В началото на септември същата година се ражда първата дъщеря на Марина и Сергей – Ариадна. 1912 е и годината, в която излиза втората стихосбирка на Цветаева – “Латерна магика”, последвана от унищожителна критика. Стиховете са обявени за детински и същевременно декадентски. Но Марина не губи кураж и вдъхновение. Вярата в собственото си призвание тя отново изразява в стихове:

За стиховете, писани тъй рано,
Преди да знам, че съм поет дори,
Стремглави, като пръски от фонтани
И празнични искри,

Смутили – като дяволчета – с радост
На храма най-молитвения час,
За моите стихове за смърт и младост –
Нечетени от вас! –

Забутани из прашните витрини
(където други книги са на власт!),
все някога – като за старо вино –
за тях ще дойде час.
Превод: Валентина Радинска

През същата година, в която е писано това стихотворение – 1913 – е публикувана третата книга на Марина – “ Извадки от две книги”. Увереността в таланта й се подсилва от все по-топлия прием, който получава от почитателите си, когато рецитира в салоните или публикува в списания. През 1913г. издъхва професор Иван Цветаев, който погълнат от работата си така и не проявява интерес към таланта и заниманията на дъщеря си.

На 19 юли 1914г. Германия обявява война на Русия, но Сергей е студент в Московския университет и не е мобилизиран. Марина обаче има ново вдъхновение и се вълнува от друга любов – към трийсетгодишната поетеса София Парнок , която я въвежда в друг тип взаимоотношения и изживявания. Марина е запленана от чара и обаянието на поетесата. Сергей е раздразнен от сафическите влечения на съпругата си и се записва доброволец в армията. През февруари 1915г. заминава на фронта. Марина изпитва угризения, но в същото време това напълно я устройва. Поетесата посвещава множество поеми на партньорката си, събрани в цикъла “Приятелката”. Година по-късно обаче Марина се влюбва отново, този път в поетът Осип Манделщам и се разделя със София Парнок.

През 1916г. Цветаева издава една от най-успешните си стихосбирки – “Версти”, в която не прави никакъв намек за войната, чийто удари усеща всекидневно. 1917 е годината на Болшевишката революция – Николай II абдикира и е затворен заедно със семейството си в двореца в Царское село. Въпреки недостатъците на монарха, Марина заема неговата позиция, защото за нея той е символ на Русия, на традицията и миналото, с което е израснала. В подкрепа на монарха поетесата пише:

Нови тълпи, нови знамена, задачи,
Но верни на клетвата ний ще останем,
Че ветровете са лоши водачи.

През това време Сергей се е върнал от фронта и се е записал в офицерски курс в Москва и сред пълния политически и военен хаос на 13 април 1917г. Марина ражда втората си дъщеря Ирена. Болшевиките вземат властта на чело с Ленин, а Цветаева все още не може да изяви ясно позицията си. Докато Маяковски, Блок, Брюсо се приспособяват към новия режим, Марина без задръжки споделя носталгията си към монархията. Сергей става доброволец белогвардеец, а съпругата му изразява своята антиболшевишка позиция в стихосбирката си “Лагерът на лебедите”. Вест от Сергей обаче така и не пристига. Тревогата на Марина расте с всеки изминал ден, а условията за живот при управлението на Съветите се влошават. Поетесата продава последните си бижута, върши дребна чиновническа работа, която е много зле платена, реди се с часове на опашки за храна за децата си. Малката Ирена постоянно боледува и слабее, Марина няма възможност да се грижи за нея и я изпраща в приют, където тя издъхва.

В този труден период Марина е поканена да рецитира стихове срещу скромен хонорар на литературна вечер. От нея се очаквт любовни, “женски” творби, но поетесата е твърде горда, за да се побере в тези рамки. На фона на политическата ситуация тя избира да изрецитира най-политически ангажираните куплети от “Лагерът на лебедите”, с което смайва и дори стряска посетителите. Дързостта й не се приема добре от публиката.

Политическата ситуация, ужасите на новия режим принуждават Марина да емигрира с дъщеря си Ариадна, като за дестинация те избират родината на Гьоте и Шилер – Германия, а след това Чехословакия и Франция. В емиграция влюбчивата Марина преживява още любовни успехи и разочарования, някои от които се развиват само чрез кореспонденция. Издава стихосбирки и поетични цикли като “Разлъка”, “Дървета”, “Вълни” и “Поети”. Последната е посветена на поета Борис Пастернак. В “Поети” Цветаева с горчива ирония се пита:

Какво да правя
Със своята безмерност
В света на мерките?

Макар някои поетични успехи, като цяло животът на Марина в емиграция е тежък. Страни от сънародниците си, а и те отказват да я приемат, живее в мизерия и си изкарва прехраната трудно, издателите отказват да публикуват спомените й от болшевишка Русия, интересът на вестниците към творбите й намалява, а стиховете й стават все по-неразбираеми. През 1925 в Прага ражда на Сергей син, когото кръщават Георгий, но на галено наричат Мур. Междувременно Сергей Ефрон се разколебава в монархизма си и да скъсат с упадъчната култура на запада да се върнат към корените си, към източното. Центърът на това движение е Париж, където Цветаева, Сергей Ефрон и децата им се местят. Панславистите обаче са обвинени, че получават болшевишки пари. Обичаният от Цветаева Париж обаче вече не е така дружелюбен и тя започва да мечтае за завръщане в родината. През 1931 тя пише: “Всичко ме тласка към Русия, където не мога да отида. Тук съм излишна, там съм невъзможна”. Сергей през това време бива вербуван като платен агент на съветските тайни служби.

След началото на Втората световна война Цветаева силно се вълнува от международната политика, а копнежът и към завръщане в майката родина е по-силен от всякога. Цветаева живее с миража за рая, който я очаква там. Заветното пътуване приключва на 18 юни 1939г. Но Ленинград, който Марина открива по нищо не прилича на града от спомените й. Някогашната столица се е превърнала в огромен пропаганден афиш, възхваляващ благополучието на режима, гениалността на Сталин и щастието на трудещите се под знака на сърпа и чука. Празните витрини, тревожните лица по улиците и предпазливостта на гражданите ярко контрастират на пропагандираното. Всички, с които Цветаева се среща треперят да не бъдат предадени на НКВД – страшната държавна полиция.

Положението в Москва не е по-различно. Марина и семейството й са принудени да делят малък апартамент с друго семейство. Но такава е политиката в СССР – там не се живее, а се СЪжителства. Наред с крайната бедност, нови нещастия сполетяват Цветаева. На 27 август 1939г. полицията арестува Ариадна, а на 8 октомври същата година идват и за Сергей Ефрон, заради миналото му на подръжник на монархизма и участието му в евразийската организания. По-късно НКВД арестува и съквартирантите им и Марина остава сама с Мур в очакване да приберат и нея. В този период Цветаева почти няма свободно време, работи като преводач срещу скромно заплащане, а без да пише не се чувства жива. Години наред няма вест от Ариадна и Сергей и Марина е на ръба не нервна криза.

През 1941г., когато германците бомбардират Москва тя все още е в града и към ужасът и се прибавя и безсънието от бомбардировките и виещите сирени. Правителството организира евакуация на цивилното население и Марина и Мур са изпратени в затънтеното селце Елабуга в Татарската съветска република. Там отчаянието й от живота се засилва, тя не вижда никакво бъдеще за себе си и за кариерата си на поетеса. С Мур не се разбират добре, от Ариадна и Сергей все още няма вест, чувства се като чужденка в родината си, а мечтите й за нов живот са разбити от съветската действителност. На 31 август 1941г. в мрачната дървена колиба в Елабуга, Марина Цветаева написва три писма, запечатва ги, закрива малкото прозорче с парче плат и се обесва с конопени въжета на една кука, висяща от тавана… На удостоверението за смъртта като професия на покойната кмета на селото отбелязва просто “евакуирана”. На погребението на голямата руска поетеса присъстват само съседи и непознати, а гробът и е анонимен…

Източник: “Марина Цветаева” на Анри Троая, изд “Рива” – София, 2002г.

Пол Остър - "Нюйоркска трилогия" - "Град от стъкло"

“Град от стъкло” се казва първата от трите новели, съставящи “Нюйоркска трилогия” на модерния класик на американската литература Пол Остър. Книгата е издадена на български език от издателство "Колибри". Сложно преплетените истории, разнообразните литературни препратки, особеностите на отношението автор – герой превръщат определянето на жанра на творбата в истинско мъчение. Реалното се изгубва във фикционалното, автори и герои разменят позициите си в неповторимия стил на Пол Остър, като превръщат четенето в интелектуално предизвикателство, но и удоволствие. Не се заблуждавайте, че книгата се чете трудно – напротив. Трудното идва след това в осмислянето й.

Началото на историята не предвещава нищо необичайно - типично за детективски роман – “Всичко започна с една случайност…” Представяне на главния герой – не особено успешен писател на криминални романи, вдовец, интровертен, обича дългите разходки, живее сам, познава до болка всякакви криминални сюжети, но само от книгите, които е прочел. Нещо повече, Куин познава толкова фикционални криминални мистерии и разрешенията им, че сам би могъл да влезе в кожата на своя герой детектив. Публикувал е творбите си под псевдоним и още с началото на детективската му авантюра героят се оказва разкъсан между три, дори четири самоличности – собствената си, тази на човека, за когото се представя – Пол Остър, създадения от самия него персонаж на детекива от романите му и посредника между Куин и героя му – творческият псевдоним, който използва.

Въвличането на Куин в “случая Стилман” го изправя пред други огледално разгъващи се истории – тази на младия откачен Питър Стилман и от друга страна на баща му – професорът от Колумбийския университет, който е затворен заради зловещия експеримент със сина си. Невероятното умение на Пол Остър да навързва истории една за друга се разкрива в “Град от стъкло”, като различните истории, съставящи новелата са колкото самостоятелни и нецеленасочени, толкова и взаимно свързани.
Чрез образът на Питър Стилман – старши – професорът по теология и идеите, представени в книгата му, която Куин прочита се прибавят нови пластове към художествения текст. Метатекстът препуска от библейските митове за Вавилонската кула и изгонването от Рая през просвещенските идеи за човекът като “tabula rasa” към стремежа за възстановяване на райската хармония, въведен чрез мотивa за откриването на изначалният език, който дава истински наименования на нещата.
Всички герои в новелата се превръщат в пионки, умело ръководени от Пол Остър, който изненадващо представя и собсвения си образ в необикновения разказ. Среща се с героя си и разговаря с него очи в очи, като с равен. В диалога между Остър и Куин чрез теорията на първия за Дон Кихот и Сервантес съвсем елегантно и деликатно е доразвит мотивът за отношението между автор и герой, за възможното преплитане между тях и за достоверността на творбата. Този мотив е завършен в самия финал на разказа, когато е въведен нов мистериозен повествовател, приятел и на Куин, и на Остър. А като източник на историята е представена червената тетрадка на Куин.

Внимание заслужава и духовната метаморфоза, която претърпява главният герой. В началото на историята той е обременен от спомени за починалите си съпруга и син, от развитието на собствената си съдба. Името на човека е общокултурен символ на неговата идентичност. По време на цялтото повествование Куин се бори със самоличността си, представяйки се с различни имена. А когато човек се отърси от името си, остава необременен и от спомените и грижите си. За разлика от Питър Стилман – младши, който е станал жертва на експериментът на баща си и с годините се учи да живее в човешкия социум, Куин извървява този път наобратно, като в края на историята той придобива образа на един нов Робинзон в сърцето на Ню Йорк – без име, дом, минало, дрехи... Чрез писането в своята червена тетрадка (каквато не случайно притежава и Стилман – старши) той несъзнателно достига до мечтания от професора рай – постепенно се учи да пести думите за сметка на смисъла и може би достига до чистия, изначален език на истинското..

Разпадът на главния герой е общото между “Град от стъкло” и другите две части от трилогията - “Духове” и “Заключената стая”. Но ще оставя на вас удоволствието да откриете останалите връзки.