На финала на Dancing Stars

Снимка: НетИнфо

След почти три месеца на дансинга в шоуто Dancing Stars по bTV, певецът и бивш вокалист на група „Каффе“ и професионалната танцьорка Яна Акимова станаха победители в състезанието по bTV в понеделник вечерта. Танцовата двойка спечели титлата „Крал и Kралица на бала“ и купата на Dancing Stars, след като успя да събере 51,4% от зрителските гласове. Основните конкуренти на Орлин и Яна в оспорваната надпревара бяха актрисата Виолета Марковска и танцьорът Атанас Месечков, който спечелиха 49,6% от гласовете на зрителите.

Хаос на дансинга

Атмосферата в студиото на Dancing Stars в понеделник вечерта бе повече от напрегната. Десет минути преди старта на живото предаване някои от зрителите и гостите в залата все още не бяха заели местата си, а водещият Тодор Колев даваше инструкции на публиката как да реагира на шегите му. „30 секунди до ефир“, провиква се забързан разпоредител с микрофон и притичва през стълбите при бенда. Водещите Радост Драганова и Тодор Колев вече са заели местата си пред аутокюто и шоуто започва. В първия кръг четирите звезди, достигнали до финала танцуват фрийстайл с поканена от тях друга звезда. Първи се представят Нети и актьорът Деян Донков, а след тях Орлин и световната шампионка по художествена гимнастика Бианка Панова. След танците и строгите оценки на журито водещите обявяват реклама и тогава настъпва истинския хаос. Отпадналите от надпреварата професионални танцьори стават от първите редове и отиват зад сцената да поздравят своите колеги, официалните гости излизат да пушат, а деца с букети и тефтерчета тичат след звездите за автографи. През това време разпоредителите обявяват колко остава до края на блока, а който не успее да заеме мястото си преди ефир – остава да чака до следващите реклами или бекстейдж включване.

Последни усилия

След краткото прекъсване шоуто продължава с изпълненията на Илияна Раева с Орлин Горанов и Виолета Марковска с Калин Вельов. Докато последната двойка говори с Радост зад кулисите на сцената излизат чистачи с метли и парцали, които събират остатъците от фойерверките, които Марковска и Вельов използваха в танца си. За секунди всички се връщат по местата си и в ефир влиза журито, което да даде своите оценки. Първата отпаднала двойка бе Илияна Раева и Трендафил Сърмов. В следващия кръг останалите три двойки се представяха с танцовите си партньори в шоуто и танцуваха любимите си танци от началото на Dancing Stars до тогава. Преди началото на всяко изпълнение, вече отпадналите танцьори се провикват от първия ред, за да окуражат колегите си “Давай, Наско!”, “Браво, Сашо”. Въпреки огромното старание на Нети и Александър Докулевски обаче, те бяха двойката, която трябваше да си тръгне втора. Финалният изход от надпреварата бе решен от страстна салса, която двете останали двойки танцуваха на една и съща песен – Bailamos на Енрике Иглесиас. След последните изпълнения журито няма право да оценява двойките и всичко бе оставено в ръцете на зрителите. След оспорван вот и много напрежение стават ясни и победителите – Орлин и Яна. Те поздравиха достойните си конкуренти, а дансингът се изпълни с почитатели и колеги, желаещи да поздравят първите “Крал и Кралица на бала”.

Градът се завърна, а къде е Сексът?

Ако се чудите как е възможно от култов сериал с шест награди "Еми" и осем "Златен глобус" да се роди треторазрядна романтична комедия, питайте Майкъл Патрик Кинг. Режисьорът на пълнометражния “Sex and the City” надмина и най-големите ми страхове относно филмовата адаптация на шедьовъра на HBO. Скучен сюжет, предвидими развръзки и слабо екранно присъствие белязаха "епичното завръщане" на четирите тигрици.

След тригодишно прекъсване Кари (Сара Джесика Паркър), Шарлот (Кристин Дейвис), Миранда (Синтия Никсън) и Саманта (Ким Катрал) се събраха отново, за да доведат историята до край. За съжаление обаче пълнометражната версия не предлага нищо ново, нищо неочаквано, нищо оригинално. Вместо да сложи край на десетгодишните любовни терзания на Кари по Тузара, широката лента отново ни връща (за кой ли път) към тийнейджърските им изпълнения. За да завърти за пореден път до болка познатия сюжет за прошката и вторите (или може би хиляда и вторите) шансове. Доста поостарялата Миранда пък освен, че отказва секса, се разделя със сладура Стив (ах каква изненада!) заради изневяра. Шарлот най-после успява да се сдобие със собствено дете. А доживяхме да видим и Саманта да върти манджи в кухнята и да философства за връзките и обвързаността. А да, и да чуква петдесетака... Като цяло някогашните лайфстайл икони изглеждат крайно сдухани, отчаяни от живота и осъзнаващи напредналата си възраст. И докато трийсетгодишните независими сексхиени от сериала бяха пример за подражание и възхищение на много неангажирани мацки по целия свят, лелките депресарки от филма са достойни за съжаление. А най-много секс в "Сексът и градът" прави не друг, а съседът на Саманта...

За да не бъда съвсем критична, все пак трябва да се отбележи свежото присъствие на Дженифър Хъдсън, в ролята на лична асистентка на Кари и забавните ситуации около стараещата се да устои на изкушенията Саманта. Макар и най-възрастна от четирите ненаситната ПиАр-ка май единствена е запазила жизнеността си и неповторимото си чувство за хумор. А и едва ли някой би спорил, че Саманта изглежда най-добре и "най-запазена" от групичката.

Но все пак няколкото свежи елемента не могат да повлияят на цялостното впечатление, че оригиналните и забавни сюжети на 20 минутните серии са неспособни да запълнят големия екран и ужасно дългите 135 минути на пълнометражната лента. Ако много ви долипсват палавите нюйоркчанки и лъскавите партита, по-добре си пуснете старите DVD-та. Иначе рискувате да се чудите дали случайно не сте объркали кинопрожекцията с тази на "Мумията се завръща"...

Карлсон, разказан от...

Познахте ли закръгления сладур с перката на гърба? Да, това е Карлсон, който живее на покрива и който е разпалвал детското въображение на всеки третокласник, включително и моето. Предполагам, че всички помнят и онази безумна серия от истории, наречена "Червената шапчица, разказана от...", която беше хит в интернет пространството преди години. Е, вдъхновена от една задачка в университета (и от "Упражнения по стил" на Реймон Кьоно) направих нещо подобно с един абзац от Карлсон и тъй като ми се стори забавно, реших да кача най-сполучливите, по моя преценка текстове тук:

Оригинален текст:

Ето тия минути, когато цялото семейство пиеше кафе следобед, бяха наистина най-приятните през деня. Тогава можеш да поговориш спокойно с татко си и майка си и те изслушваха търпеливо Дребосъчето, което не всякога ставаше през другото време. Забавно беше да следиш как Босе и Бетан се шегуваха помежду си и подмятаха за "зубрене". "Зубрене" навярно се казваше някакъв друг, по-сложен начин за приготвяне на уроците, различен от оня, по който Дребосъчето учеше в началното училище. И на Дребосъчето се искаше да разкаже за своите училищни работи, но никой освен майка му и татко му не се интересуваше от тях. Босе и Бетан само се смееха на неговите разкази и той млъкваше. Боеше се да говори за неща, за които обидно се смееха. Все пак Босе и Бетан внимаваха да не дразнят Дребосъчето, защото той им отмъщаваше със същото. А Дребосъчето умееше да дразни прекрасно.

1. Улично
Дребосъкът много се кефеше, когато цялото му семейство се събере да пие кафе следобед. Тогава можеше да полафи на спокойствие с майка си и баща си, да ги изкрънка за кинти, да ги накара да го пуснат на парти. Това рядко можеше да се случи при други обстоятелства. Беше му много яко да зяпа как Босе и Бетан се бъзикат за зубренето, макар да не му беше съвсем ясно какво значи това. Мислеше си че е няк'ъв много гъзарски начин да се готвиш за даскало, ама не беше съвсем сигурен, щото беше още в началното. Чудеше се дали да не изръси и той някоя ултра яка история от даскало ама знаеше, че никой освен дъртите няма да го слуша и реши да си трае. Брат му и сестра му само му се хилеха на разказите. Не го кефеше да го бъзикат за глупости.. Те обаче все пак внимаваха какви ги дрънкат, 'щото Дребосъкът не се даваше лесно.

2. Фентъзи
Ето тези вълшебни мигове в ранния следобед, когато лъчите на наближаващото към залез слънце нежно галеха покривите и целия знатен род Свантесон пиеше от златистокафявото кафе, донесено от южните земи, бяха наистина най-прекрасните от целия ден. Тогава младият лорд Дребос можеше да се порадва на аудиенцията на своя високопочтен баща и на многоуважаемата милейди майка му. В тези минути на семейна хармония те с много любов и търпение изслушваха своя син, за разлика от другото време, когато бяха заети с държавните дела. Лорд Дребос се развличаше да наблюдава как по-големите му брат и сестра – Босе, наследник на трона и Бетан си подмятат шеги за «зубрене». Това вероятно беше някаква нова система на обучение, въведена от придворния учител, която младият лорд, още в началото на своето обучение, не беше изпитал. Искрено желаеше да сподели някоя от своите истории, свързани с обучението си, но знаеше, че никой освен високопочтените му родители нямаше да се заинтересува от нея. Милорд Босе и милейди Бетан само се шегуваха с неговите разкази и той решаваше да потъне в мълчание. Все пак милорд Босе и милейди Бетан запазваха известна предпазливост при подигравките със своя по-малък брат, защото и той умееше да им отвръща със същото. Въпреки ранната си възраст и строгото дворцово възпитание, милорд Дребос отлично знаеше как може да ги подразни.

3. Мафиотско
Шведският подземен бос Свантесон пиеше кафе със привидно сплотеното си семейство в следобедните часове на деня. Най-малкият наследник на империята Свантесон – Дребосъка, се опитваше да проведе разговор с родителите си, които внимателно го изслушваха, оглеждайки стаята за скрити подслушвателни устройства. Може би ги мъчеше съвестта, че рядко имаха време за децата си. За Дребосъка представляваше интерес да наблюдава как по-големите му брат и сестра се задяват за «зубренето» в частното училище. Чудеше се дали това не е някакъв нов предмет, който идва в по-горните класове в скъпия елитен колеж, за който Дребосъка още не беше навършил необходимите години. Искаше и той да подметне някоя история от заниманията си с частния учител, но знаеше, че никой освен преситените му от забавления отегчени родители няма да го изслуша. Босе и Бетан само му се подиграваха заради наивните истории и той млъкваше, затаил скрита злоба в очите си. Босе и Бетан си имаха едно на ум за своя брат и си мереха приказките. Защото Дребосъкът умееше да отмъщава и те много добре го знаеха.

4. Новинарско
Около 16 часа този следобед семейството на Дребос Свантесон, по прякор Дребния пи кафе при затворени врати. След събитието стана ясно, че на срещата са били обсъждани предимно въпроси, повдигнати от Дребния и проблеми, свързани със «зубренето» при Босе и Бетан. Какво точно се има предвид под «зубрене», представителят на Свантенсонови не пожела да изясни, но според предварителни догадки това е нов метод на обучение, който предстои да се внедри в 6 гимназии в страната. Учудващо слаб интерес е предизвикал въпросът за образованието на Дребния. Реакциите към него са били противоречиви, дори неуважителни от страна на опозицията, представена от Босе и Бетан. Пред медиите Дребния заяви, че невниманието им не го притеснява и че той и хората му ще продължават да си вършат работата.

5. Мелодраматично
Точно тези минутки на спокойствие и семеен уют бяха най-приятните през тежкия ден. Въпреки че многолюдното семейство не можеше да си позволи кафе и бисквити и единствената чаша чай се подаваше нетърпеливо от ръка на ръка, Свантесонови бяха щастливи заедно. Дребосъчко – мъничко, болнаво и недохранено дете се радваше на обичта и топлотата, които получаваше от своята майчица и татко. Те търпеливо изслушваха историите му, любувайки се на малкото време със семейството, което им оставаше. Дребосъчко весело се смееше на шегите на батко си Босе и кака Бетан, които се боричкаха и се подхилкваха за някакво си «зубрене». Според Дребосъчко това беше някакъв чуден нов начин за научаване на уроците, който той на своите седем години не можеше да проумее. Ах, как мечтаеше да може и той да сподели с мама и татко своите училищни истории без да се страхува, че няма да имат време да го изслушат! Но уви, те вечно бяха заети. А Босе и Бетан само се подиграваха на клетото дете и той с угаснал ентусиазъм притихваше в тъмния ъгъл. Боеше се от тях и от постоянните им подмятания, но вътре в себе си вярваше, че някой ден ще събере смелост да им отвърне със същото...

6. Криминално
Беше късен следобед и над Стокхолмските улици се стелеше тънка мъгла. Пронизващият до кости шведски студ се усещаше дори в дома на младия детектив Д. Свантесон, който угрижено пиеше кафе със своето семейство. Опитваше се да поддържа разговор с родителите си, но съзнанието му беше заето с друго. Запали лулата си и се замисли. «Зубрене». Тази натрапчива дума не излизаше от ума му и той така и не можеше да си спомни къде я беше чувал преди... «Зубрене» ...подмятанията на Босе и Бетан му пречеха да се съсредоточи... «Зубрене»... Дали това беше ключът към загадката? Несъмнено имаше връзка със случая, но на Д. Свантесон му беше трудно да проумее точното значение на думите. Направи опит да разкаже забавна история, но никой от семейството не го изслуша до край. Само Босе и Бетан се усмихнаха сдържано. Внимаваха да не дразнят детектива, защото той ги познаваше по-добре от всички и умееше да отвръща на нападките им. ...«Зубрене»... Д. Свантесон стана рязко, бързо облече шлифера си и потъна в нощта.

7. Турцизми
Времето, в което фамилията на Дребосък ефенди се събираше на следобедно кайве и баклава беше най-рахат от целия ден. Тогава той можеше да си прави мохабета с родителите си, брат си Босан и сестра си Бетан, дето бяха набори. Кеф му правеше да гледа как облизват пръсти от гъстия лепкав сироп на баклавата и си думат мурафети за някакъв нов чалъм за учене, дето Дребосък ефенди не му знаеше цаката. Емен-емен да каже и той някой лаф и ония дюмбели започваха да се хилят и му чупеха хатъра. Ама и Дребосък ефенди не беше баш будала! Знаеше и той соксандокус тарикатлъци и някой ден щеше да им гледа сеира!

8. Паулукоелювско
Следобедът беше любимото време от деня за Дребосъчето. Тогава той пиеше кафе със семейството си. Беше спокоен. Усещаше душата си в хармония с всемира и като че ли цялата вселена му се усмихваше. Гледаше как брат му и сестра му се смеят и се наслаждават на живота и вътрешно вярваше, че точно тези вълшебни моменти са му изпратени от Бог и му показват посоката. Често се случваше родителите му да не го изслушват или Босе и Бетан да се подиграват с историите му, но Дребосъчето като истински Воин на светлината умееше да прощава и носеше доброто в себе си. Смирено очакваше момента, в който ще може и той да се влкючи в шегите им. Ако човек истински вярва в нещо, то рано или късно се случва.

9. Хипарско
Следобед цялото племе Свантесън се беше изтегнало на една поляна в градската градина и пушеше опиум. За Дреб това беше най-блаженото усещане. Тогава можеше спокойно да съзерцава ясното небе и да обсъжда източната философия с племето си. Всички мълчаха и го слушаха, упоени от думите му и от опиума. От време на време един от по-големите му братя Босън измънкваше нещо на една от сестрите му за някакво «зубрене» и всички избухваха в истеричен смях без да знаят защо. Дреб се опита да си спомни какво точно означаваше тази дума, но мисълта му като че ли не можеше да се задържи в съзнанието и бавно се превръщаше в аморфна цветна пихтиеста каша. «Сигурно е поредната конспирация на правителството» - помисли си Дреб и се загледа в един облак във формата на ситар. Внезапно му се прииска да почерпи мъдрост от облака, да се слее със слънцето, да говори за толкова много неща.... Босън и Бети отново избухнаха в смях. Дреб последва примера им без да разбира защо.

10. Сложно и многословно
Ето тия кратки отрязъци от време, когато цялата съвкупност от индивиди с кръвна връзка абсорбират златистокафява освежаваща течност след средата на светлата половина от денонощието бяха наистина най-доставящи удоволствие. Тогава имаш възможност необезпокоявано да обмениш словесни структури с мъжкия и женски хуманоид, които са поставили началото на съществуването ти и те без да проявяват припряност изслушваха не особено високото на ръст момченце, което не се случваше често през различни от тези отрязъци от време. Предизвикващо приятни емоции беше да наблюдаваш съсредоточено как Босе и Бетан си разменяха хумористични изрази един с друг и небрежно споменаваха за "твърде старателно заучаване наизуст на отрязъците от научни текстове, преподавани в учебното заведение". Това предполагаемо съдържаше значението на някакъв различен от познатия, по-софистициран способ за приготвяне на отрязъците от научни текстове, изучавани в училище, с който дребното на ръст момченце все още не се беше запознало в учебното заведение за по-малки ученици. И дребното на ръст момченце изпитваше силно желание да сподели с подробности личните си преживявания, но никой освен женския и мъжкия хуманоид, поставили начало на съществуването му не би проявил засилен интерес към тях. Босе и Бетан само издаваха звуци, показващи радост при принадлежащите на него истории за случки и той запазваше мълчание. Изпитваше чувство на несигурност и страх да упражнява вокална дейност за неща, за който се смееха, причинявайки чувство на обида . Все пак Босе и Бетан бяха предпазливи да не предизвикват раздразнение у дребното на ръст момченце, защото то им отвръщаше със сходни реакции. А дребното момченце притежаваше удивителната способност също да предизвиква раздразнение.

11. Псевдоамериканско
Ето тези момънтс, когато цялото фемили пиеше кофи през афтърнууна, бяха риъли най-уондърфулските през целия дей. Тогава можеш пийсфули да поговориш със своите мадър и фадър и те да лисънват пейшънтли Шорти, което не ставаше ат ени адър тайм. Фъни беше да следиш как Босе и Бетан се джоукваха и подмятаха за "зубинг". "Зубинг" пробабли се колдваше някакъв дифърънтски уей за стъдинг на уроците в скуула, който Шорти в праймърито още не ноуваше. И на Шорти се искаше да телва за своите скуул стъфове, но никой освен неговите мадър и фадър не тейкваше интерест в тях. Босе и Бетан само се лафваха на неговите сторита и той шът ъпваше. Беше го афрейд да спийква за стъфове, за които офенсивли му се лафваха. Все пак Босе и Бетан бяха кеърфул да не тийсват Шорти, защото той им ривенджваше със същото. А Шорти беше ейбъл да ги тийсва уондърфули.

12. Обидно
Ето тия скапани минути, когато цялото гадно семейство пиеше гнусно кафе следобед бяха наистина най-ужасно приятните през целия смотан ден. Тогава можеше да поговориш убийствено спокойно с дразнещите баща и майка и те изслушваха адски търпеливо Дребния, което не всякога ставаше през другото идиотско време. Отвратително забавно беше да следиш как непрокопсаниците Босе и Бетан тъпанарски се шегуваха помежду си и глупаво подмятаха за “зубрене”. “Зубрене” навярно се казваше някакъв друг по-сложен кретенски начин за приготвяне на лумпенските уроци, различен от оня, по който Дребният нехранимайко учеше в олигофренското начално училище. И на Дребния мухльо му се искаше да разкаже за своите противни училищни истории, но никой освен досадните му майка и татко не се интересуваше от тях. Босе и Бетан само се смееха на неговите темерутски разкази и той млъкваше. Боеше се да говори за неща, за които просташки се смееха. Все пак Босе и Бетан внимаваха да не дразнят Дребния, защото той злобно отмъщаваше със същото. А Дребния умееше да дразни дебилно добре.

13. Положително
Ето тия прекрасни минути, когато цялото мило семейство пиеше разкошно кафе следобед, бяха наистина най-приятните през хубавия ден. Тогава можеше чудесно да поговориш с любимите си татко и майка и те да те изслушваха търпеливо Дребосъчето, което не всякога ставаше през другото превъзходно време. Забавно беше да следиш как сладките Босе и Бетан симпатично се шегуваха и подмятаха за “зубрене”. “Зубрене” навярно се казваше някакъв великолепен, по-сложен начин за приготвяне на уроците, различен от оня, по който Дребосъчето учеше в невероятното начално училище. И на Дребосъчето му се искаше да разкаже някоя чудна история за училище, но никой освен добрите му родители не се интересуваше. Босе и Бетан само миличко се смееха на зашеметяващите му разкази и той млъкваше. Боеше се да говори за неща, за които му се смееха. Все пак Босе и Бетан внимаваха да не дразнят Дребосъчето, защото той божествено им отмъщаваше със същото. А Дребосъчето умееше да дразни прекрасно.

14. Амфибрахий
Минути приятни от дни необятни!
Пийват кафенце със малко момченце,
Спокойно изслушват и после го гушват
И мама и татко, и кака и батко.
Забавно и мило шегички разменят
За зубрене трудно и учене мудно.
Мечтае да знае истории много
И без да се смеят да слушат и пеят!
И все пак внимават да не го задяват,
Че може опасно да дразни прекрасно!

"..и от скука я погубил."

Първия път, в който гледах “Чайка” под режисурата на Крикор Азарян излязох от театъра с наведена глава и с буца, заседнала в гърлото. Безпомощната тъга, ужасната меланхолия и чувството за неизживяност, които понякога ни преследват, когато погледнем назад, бяха съживени в мен с пълна сила от това невероятно представление. Прииска ми се да се затворя някъде и - подобно на героите в началото на втора част - да запаля цигара и да потъна в мисли за неизживяните моменти; за трагичните разминавания; за живота, който отминава, докато правим планове за него и очакваме нещо да се случи.

“Чайка” е многопластова пиеса, поставяща множество проблеми – за конфликта между поколенията, за неосъществимата, невъзможна любов, за несбъднатите копнежи, за апатията и безразличието, които с годините заменят младежкия ентусиазъм и вярата в бъдещето. Песимизмът и меланхолията на Чеховия текст са прекрасно пресъздадени от професор Азарян и актьорите Бойка Велкова (Аркадина), Анастасия Ингилизова (Маша), Иван Бърнев (Медведенко), Иван Радоев (Треплев), Иван Ласкин (Тригорин), Мирослав Косев (Сорин), Георги Новаков (Дорн), Александра Сърчаджиева (Заречная). Силата на пиесата не е в динамиката на действието, а точно обратното - в психологизма на образите, в усещанията, които предизвиква, в загатванията, в полусенките. Сюжетното действие обхваща няколко години от живота на персонажите, като проследява развитието им. В първите три действия акцентът е върху провинциалната скука в имението край езерото, в надеждите, в очакването да се случи нещо. Младата Нина Заречная е изпълнена с младежки ентусиазъм и мечтае да стане актриса, Треплев (една от най-силните роли на Иван Радоев, по моя преценка) се бори за своето място в закостенелия свят на изкуството и за вниманието и любовта на майка си - голямата актриса Аркадина (за ролята, на която Бойка Велкова е номинирана за Икар). Вечно облечената в черно Маша все още не е решила да изтръгне любовта към Треплев от сърцето си чрез брак с незабележимия Медведенко...

Във втората част на представлението обаче, виждаме героите примирени напълно отказали се от мечтите си, отдали се на инерцията и безнадеждността. В цветово отношение в декорите и в костюмите преобладава черното. Сцената край езерото, на която някога Нина изпълнява пиесата на Треплев стърчи самотна, с прокъсана от вятъра и времето завеса. През подобна метаморфоза са преминали и персонажите. Жизнената, изпълнена с надежди и мечти за бъдещето Заречная се е превърнала в невротизирана, отчаяна от себе си и живота си жена; а Сорин, вече смъртно болен, изрича ключовата реплика "исках и не можах". В нея и в самоироничното му предложение за заглавие на разказ - "Човекът, който искаше" намира израз цялата горчивина и съзнанието, че животът му не се е стекъл по начина, по който е мечтал, а вече е твърде късно за всичко.

Може би най-силната сцена от представлението е тази, с която започва втората част - Дорн, лекарят, който досега е раздавал хапчета и валерианови капки, поднася цигари и на фона на пронизващо, чувствено фадо всички пушат в мълчание и като че ли пред тях преминават отминалите им надежди, изгубената или непостигната любов, амбициите, стопени от разяждащия ход на времето. По време на този своеобразен ауфтакт, майсторски вмъкнат от режисьора в сюжетното действие, зрителят се чувства погълнат от тягостното чувство за неизживяност, което се чете в погледите на актьорите. Дистанцията между тях и публиката мигновено се скъсява, невероятната музика удря право в сърцето и когато спрялото време отново поема своя ход през цялата затаила дъх зала преминава въздишка на тъга ... и на облекчение, за тези, които са успели да овладеят емоциите си и да не заплачат. Аз не бях от тях.

Мотивите за разминаването и отчуждението са силно застъпени в четвърто действие на пиесата, когато героите са толкова вглъбени в себе си, че между тях липсва диалог. Треплев се обяснява в любов на Заречная без да обърне внимание, че тя не е същия човек, когото някога е обичал. Нина, от своя страна все още е обсебена от любовта си към Тригорин, а той дори не помни чайката, която е помолил да препарират и чийто образ се свързва с този на Заречная - някога свободна, красива, изпълнена с жизненост и желание за живот, а сега - обездушена, лишена от своята същност, погубена "от скука".

По отношение на идеята за отчуждението финалната сцена е особено въздействаща - капсулирани в собствените си илюзии, пияни, разговарящи сами със себе си героите не забелязват отсъствието на самоубилия се Треплев, нито обръщат внимание на мъртвия Сорин.

В писмо до своя приятел, собсвеникът на "Новое время" Суворин, Чехов пише: "Художникът на словото не трябва да бъде съдия на героите си, нито на казаното от тях, а само да е безпристрастен свидетел... Съдебните заседатели, т.е. читателите, са тези, които трябва да отсъждат." Напълно в духа на тези Чехови мисли е и представлението на Крикор Азарян, което не случайно има пет номинации за Икар (включително за спектакъл и режисура). В "Чайка" няма жертви и палачи. Всеки персонаж е прав за себе си в своя микросвят и зрителят е свободен в изводите си.

Гласувайте!

"Prove to me that you're divine, change my water into wine..." ("King Herod's Song" от "Jesus Christ Superstar")

- Добър вечер, скъпи зрители! Вие сте с тазгодишното издание на телевизионното състезание „Кой иска да бъде звезда на Коледа?”. Тази вечер претенденти за голямата награда – вярата и доверието на зрителите, са две много популярни личности. Вашите аплодисменти за великия, неповторимия, чудотвореца - Иииииисус Христоооооос и неговия конкурент за вашите сърца, пристигнал за нашето шоу специално от Лапландия – Дядоооо Коледаааааа!
Светва таблото с надпис „Аплаус”.
И така преди да започне същинският сблъсък, по регламент всеки от учасниците има една минута да убеди зрителите да гласуват за него. Господин Христос, може да направите вашето обръщение в онази камера. Защо нашата публика трябва да избере вас?
- Първо, добър вечер на всички. Това, което искам да ви кажа е, че ако изберете мен, ваше ще бъде и царството небесно. Защото както бях казал някога, блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове…
- Благодаря Ви, времето Ви изтече. Уважаеми зрители може да изпращате вашите смс-и в подкрепа на Исус Христос на кратък номер 1919 за абонати на всички мобилни оператори до края на предаването.
А сега вие, господин Коледа, имате една минута за своето обръщение.
- Добър вечер на всички. Искам преди всичко да ви пожелая весело прекарване на Коледните празници. Както сами си знаете, ако сте били добри през изтеклата година, ще ви навестя съвсем скоро, за да ви възнаградя щедро за извършените добрини. Подаръците разбира се получавате веднага, а уверявам ви тази година те са много, опаковани в големи кутии с лъскава хартия и цветни панделки. А ако не сте слушали достатъчно, винаги имате шанс да се реванширате до следващата Коледа. Това е всичко – веселете се и не забравяйте да пуснете някое смс-че между другото.
- Благодаря и на вас, господин Коледа, а на зрителите съобщавам и номера, на който могат да гласуват за вас – 1920 за всички мобилни оператори. Побързайте, чакат ви награди! И така, колегите от апаратната ми подсказват, че е време да започнем с първи кръг, който се казва „Какво за вас е Коледа?”. Господин Христос, вие първи можете да дадете своята дефиниция, имате отново една минута.
- Благодаря ви, господин водещ. За мен Коледа е рожденият ми ден. Е, това в кръга на шегата, разбира се. Коледа е един много светъл религиозен празик, празник на духа, в който човекът – Божието творение може да се докосне до своя създател. Това е времето за духовно просветление, за откъсване от материалното, от ежедневните светски грижи, ден за радост, че се е появил Спасителят, който ще ви избави от греховете ви (надявам се, не звуча нескромно).
- Ни най-малко, господин Христос, бяхте много изчерпателен. Сега нека чуем какво има да каже и господин Дядо Коледа.
- Благодаря. В онази камера ли да гледам?.. А, да.. Ами за мен Коледата е най-натовареното време в годината, защото имам наистина много работа. Тя е свързана преди всичко с много подаръци, влизане през комини, пълнене на коледни чорапчета с лакомства, обичам коледните песни, писани за мен, хубавата украса, големите елхи с много играчки и свещи. Харесва ми това, че възнаграждавам хората за добрите им дела и им давам стимул да бъдат добри и през следващата година.
- Хубаво е да даряваш положителни емоции, наистина, предполагам и господин Христос би се съгласил с това, а сега прекъсваме за реклама. Останете с нас и не забравяйте да гласувате! От вас – нашите зрители зависи кой ще стане звезда на Коледа тази година! Телефонните номера на двамата претенденти може да видите вляво на екраните си!

Марина Цветаева

Вчера, на 26 септември се навършиха 115 години от рождението на една гениална руска поетеса – скандалната, неразбраната и вечно влюбената Марина Цветаева. Житейският й път е неизбежно белязан от неспокойното време, в което живее, а творчеството й е пример за новаторство, майсторство и дързост.

Цветаева е родена на 26 септември 1892г. в Москва в семейството на професор Иван Цветаев и пианистката Мария Мейн. Има по-малка сестра – Анастасия и по-големи брат и сестра от първия брак на професора. Майката на Марина се опитва да възпита у дъщерите си любов към музиката и влага цялото си усърдие да ги направи от тях виртуозни пианистки. Цветаева израства с музиката на Шопен, Шуберт, Бетовен. Под зоркото око на майка си свири дълги часове, с лекота чете нотите, на петгодишна възраст е записана в московска школа за малки Моцартовци. Музиката обаче така и не се превръща в нейна страст. Марина ненавижда логиката на клавишите, дългите упражнения я уморяват и отегчават, а неспирно тракащия метроном я изпълва с ужас.

Музиката, която привлича Марина е не тази, излизаща изпод черно-белите клавиши. Истинската хармония и ритъм тя открива в музиката на думите. От малка владее освен родния си руски език и немски и френски и тъй като родителите й я държат строго под надзор, тя няма друго занимание освен да чете и рецитира стихове. За нея това е начин да избяга от музиката, натрапвана от майка й, без да си дава сметка, че вълшебството от думите и фразите също е музика. Доведената й сестра я запознава с творчеството на Пушкин, от което Марина се опиянява, учи наизуст стиховете и ги рецитира. Тайно се запознава и с “подривните” според родителите й “Мъртви души” на Гогол.

Когато Марина е на 14 години майка й – Мария Мейн умира от туберкулоза и тя завинаги се отказва от пианото. Баща й, професор Цветаев е твърде зает с научната си дейност и няма време за дъщерите си. Всичко в къщата напомня на Марина за майка й и тя постъпва в най-строгата гимназия в Москва. По това време обаче се увлича от революционни идеи, завладяна е от дух на отрицание, който ръководството на училището не толерира. Марина внася забранени книги, критикува всичко, опълчва се срещу всичко и скоро е изключена и преместена в друго училище. Петнайсет годишна, Цветаева се увлича по Гьоте и Шилер. В същото време изпитва комплекси от външния си вид – пълна е, носи очила и не обича да се показва сред хора. Затваряйки се в света на книгите Марина намира нова личност (след Пушкин), която става обект на фанатичното й обожание – Наполеон. Водена от новата си страст, още ненавършила седемнайсет години Марина заминава за Париж, където слуша лекции по средновековна литература в Сорбоната. След като се връща в Москва Марина попада в любовен триъгълник с двама поети – Лев Кобилински и Владимир Нилендер, като отхвърля предложенията и на двамата. Създалото се положения безкрайно я изнервя и тя започва да пуши и мисли за самоубийство.

През 1910г., когато Марина е на 18 излиза първата й стихосбирка “Вечерен албум” в 226 страници и тираж от 500 екземпляра, които тя плаща със собствени пари. Влечението на поетесата към пламтящия живот и ранната смърт намира израз в някои от творбите й, сред които е и поемата “Молитва”:

Жадувам чудо - чуй ме, Боже –
Сега, ведната, в този ден!
Дай да умра, докато още
Животът книга е за мен!
Превод: Ася Григорова

Книгата е посрещната добре от критиката, на фона на многообразието от стилове в руската поезия от този период. Тази епоха не случайно е наречена “Сребърен век” на поеическото вдъхновение. Марина обаче не се интересува от отзивите в пресата. Издава книгата си тайно от заетия си с научна работа баща, не чете вестници, не се среща с никого. В домът и я намира критикът Максимилиян Волошин (Макс), с когото тя се сприятелява. Макс я запознава в творчеството на Юго, Бодлер, Рембо, въвежда я в редакционната колегия на сп.”Музагет”, където работи заедно с изтъкнати поети. В тези среди Марина прави впечатление на ексцентрична и независима личност – носи пръстени на всеки пръст, с небрежния си външен вид прилича на бохемка.

През 1911г. Марина заминава в черноморския курорт в Крим, където се запознава с мъжа, с който ще остане свързана до края на живота си (въпреки изневерите и годините на раздяла) – Сергей Ефрон - синеок евреин, тогава на седемнайсет години. През януари 1912г. двамата се женят, въпреки неодобрението на проф. Цветаев. В началото на септември същата година се ражда първата дъщеря на Марина и Сергей – Ариадна. 1912 е и годината, в която излиза втората стихосбирка на Цветаева – “Латерна магика”, последвана от унищожителна критика. Стиховете са обявени за детински и същевременно декадентски. Но Марина не губи кураж и вдъхновение. Вярата в собственото си призвание тя отново изразява в стихове:

За стиховете, писани тъй рано,
Преди да знам, че съм поет дори,
Стремглави, като пръски от фонтани
И празнични искри,

Смутили – като дяволчета – с радост
На храма най-молитвения час,
За моите стихове за смърт и младост –
Нечетени от вас! –

Забутани из прашните витрини
(където други книги са на власт!),
все някога – като за старо вино –
за тях ще дойде час.
Превод: Валентина Радинска

През същата година, в която е писано това стихотворение – 1913 – е публикувана третата книга на Марина – “ Извадки от две книги”. Увереността в таланта й се подсилва от все по-топлия прием, който получава от почитателите си, когато рецитира в салоните или публикува в списания. През 1913г. издъхва професор Иван Цветаев, който погълнат от работата си така и не проявява интерес към таланта и заниманията на дъщеря си.

На 19 юли 1914г. Германия обявява война на Русия, но Сергей е студент в Московския университет и не е мобилизиран. Марина обаче има ново вдъхновение и се вълнува от друга любов – към трийсетгодишната поетеса София Парнок , която я въвежда в друг тип взаимоотношения и изживявания. Марина е запленана от чара и обаянието на поетесата. Сергей е раздразнен от сафическите влечения на съпругата си и се записва доброволец в армията. През февруари 1915г. заминава на фронта. Марина изпитва угризения, но в същото време това напълно я устройва. Поетесата посвещава множество поеми на партньорката си, събрани в цикъла “Приятелката”. Година по-късно обаче Марина се влюбва отново, този път в поетът Осип Манделщам и се разделя със София Парнок.

През 1916г. Цветаева издава една от най-успешните си стихосбирки – “Версти”, в която не прави никакъв намек за войната, чийто удари усеща всекидневно. 1917 е годината на Болшевишката революция – Николай II абдикира и е затворен заедно със семейството си в двореца в Царское село. Въпреки недостатъците на монарха, Марина заема неговата позиция, защото за нея той е символ на Русия, на традицията и миналото, с което е израснала. В подкрепа на монарха поетесата пише:

Нови тълпи, нови знамена, задачи,
Но верни на клетвата ний ще останем,
Че ветровете са лоши водачи.

През това време Сергей се е върнал от фронта и се е записал в офицерски курс в Москва и сред пълния политически и военен хаос на 13 април 1917г. Марина ражда втората си дъщеря Ирена. Болшевиките вземат властта на чело с Ленин, а Цветаева все още не може да изяви ясно позицията си. Докато Маяковски, Блок, Брюсо се приспособяват към новия режим, Марина без задръжки споделя носталгията си към монархията. Сергей става доброволец белогвардеец, а съпругата му изразява своята антиболшевишка позиция в стихосбирката си “Лагерът на лебедите”. Вест от Сергей обаче така и не пристига. Тревогата на Марина расте с всеки изминал ден, а условията за живот при управлението на Съветите се влошават. Поетесата продава последните си бижута, върши дребна чиновническа работа, която е много зле платена, реди се с часове на опашки за храна за децата си. Малката Ирена постоянно боледува и слабее, Марина няма възможност да се грижи за нея и я изпраща в приют, където тя издъхва.

В този труден период Марина е поканена да рецитира стихове срещу скромен хонорар на литературна вечер. От нея се очаквт любовни, “женски” творби, но поетесата е твърде горда, за да се побере в тези рамки. На фона на политическата ситуация тя избира да изрецитира най-политически ангажираните куплети от “Лагерът на лебедите”, с което смайва и дори стряска посетителите. Дързостта й не се приема добре от публиката.

Политическата ситуация, ужасите на новия режим принуждават Марина да емигрира с дъщеря си Ариадна, като за дестинация те избират родината на Гьоте и Шилер – Германия, а след това Чехословакия и Франция. В емиграция влюбчивата Марина преживява още любовни успехи и разочарования, някои от които се развиват само чрез кореспонденция. Издава стихосбирки и поетични цикли като “Разлъка”, “Дървета”, “Вълни” и “Поети”. Последната е посветена на поета Борис Пастернак. В “Поети” Цветаева с горчива ирония се пита:

Какво да правя
Със своята безмерност
В света на мерките?

Макар някои поетични успехи, като цяло животът на Марина в емиграция е тежък. Страни от сънародниците си, а и те отказват да я приемат, живее в мизерия и си изкарва прехраната трудно, издателите отказват да публикуват спомените й от болшевишка Русия, интересът на вестниците към творбите й намалява, а стиховете й стават все по-неразбираеми. През 1925 в Прага ражда на Сергей син, когото кръщават Георгий, но на галено наричат Мур. Междувременно Сергей Ефрон се разколебава в монархизма си и да скъсат с упадъчната култура на запада да се върнат към корените си, към източното. Центърът на това движение е Париж, където Цветаева, Сергей Ефрон и децата им се местят. Панславистите обаче са обвинени, че получават болшевишки пари. Обичаният от Цветаева Париж обаче вече не е така дружелюбен и тя започва да мечтае за завръщане в родината. През 1931 тя пише: “Всичко ме тласка към Русия, където не мога да отида. Тук съм излишна, там съм невъзможна”. Сергей през това време бива вербуван като платен агент на съветските тайни служби.

След началото на Втората световна война Цветаева силно се вълнува от международната политика, а копнежът и към завръщане в майката родина е по-силен от всякога. Цветаева живее с миража за рая, който я очаква там. Заветното пътуване приключва на 18 юни 1939г. Но Ленинград, който Марина открива по нищо не прилича на града от спомените й. Някогашната столица се е превърнала в огромен пропаганден афиш, възхваляващ благополучието на режима, гениалността на Сталин и щастието на трудещите се под знака на сърпа и чука. Празните витрини, тревожните лица по улиците и предпазливостта на гражданите ярко контрастират на пропагандираното. Всички, с които Цветаева се среща треперят да не бъдат предадени на НКВД – страшната държавна полиция.

Положението в Москва не е по-различно. Марина и семейството й са принудени да делят малък апартамент с друго семейство. Но такава е политиката в СССР – там не се живее, а се СЪжителства. Наред с крайната бедност, нови нещастия сполетяват Цветаева. На 27 август 1939г. полицията арестува Ариадна, а на 8 октомври същата година идват и за Сергей Ефрон, заради миналото му на подръжник на монархизма и участието му в евразийската организания. По-късно НКВД арестува и съквартирантите им и Марина остава сама с Мур в очакване да приберат и нея. В този период Цветаева почти няма свободно време, работи като преводач срещу скромно заплащане, а без да пише не се чувства жива. Години наред няма вест от Ариадна и Сергей и Марина е на ръба не нервна криза.

През 1941г., когато германците бомбардират Москва тя все още е в града и към ужасът и се прибавя и безсънието от бомбардировките и виещите сирени. Правителството организира евакуация на цивилното население и Марина и Мур са изпратени в затънтеното селце Елабуга в Татарската съветска република. Там отчаянието й от живота се засилва, тя не вижда никакво бъдеще за себе си и за кариерата си на поетеса. С Мур не се разбират добре, от Ариадна и Сергей все още няма вест, чувства се като чужденка в родината си, а мечтите й за нов живот са разбити от съветската действителност. На 31 август 1941г. в мрачната дървена колиба в Елабуга, Марина Цветаева написва три писма, запечатва ги, закрива малкото прозорче с парче плат и се обесва с конопени въжета на една кука, висяща от тавана… На удостоверението за смъртта като професия на покойната кмета на селото отбелязва просто “евакуирана”. На погребението на голямата руска поетеса присъстват само съседи и непознати, а гробът и е анонимен…

Източник: “Марина Цветаева” на Анри Троая, изд “Рива” – София, 2002г.

Кръстоносци превземат Шуменската крепост

Снимка: БГНЕС


На 23 септември на крепостта над град Шумен се проведе възстановка на битката, в която през 1444 година съюзна кръстоносна армия надвива османците. Армията е предвождана от полско-унгарския крал Владислав Ягело и опитния пълководец и негов васал Янош Хунияди. За съжаление, свободата на Шумен трае съвсем кратко - от 27 октомври до 10 ноември 1444г., когато кръстоносците са разбити от армията на султан Мурад II край Варна. Там намира смъртта си и 20-годишният крал Владислав.
В похода участва и Венеция, чийто флот трябвало да блокира Проливите и да не позволи на султана да прехвърли основната си войска от Азия в Европа, но планът не бил успешно осъществен.

563 години по-късно, програмата пред крепостта започна с демонстрации на рицарски двубои, бойни изкуства и прабългарски оръжия. Те бяха изпълнени от чешки, полски и унгарски рицарски клубове и от моите приятели от група за исторически възстановки и каскади “Чигот” – Варна. В дните преди събитието по улиците на Шумен между цивилните граждани се разхождаха и рицари в ризници и брони, и османци с чалми и ятагани. Тези необичайни субекти явно успяха да събудят интерес у шуменци и в слънчевата неделна утрин на поляната над града се бяха събрали над 5000 души. Както на повечето безплатни или евтини събития (по левче на човек), публика имаше всякаква – от обикновени зяпачи през цели семейства с деца и кучета, люпещи семки тийнейджъри и зарибени геймъри маняци, които запалено коментираха “Ей тоя извади и дегър”, “Гледай бе тия не са ли с мейс? или пък “С тоя армър колко ли му е дифенс стренгта?”.

След демонстрациите, трудни за наблюдаване от моите 160 см височина, действието се пренесе от поляната към самата крепост. Публиката зае позиции, озвучителите си преместиха тонколоните и усилвателите по няколко пъти, колкото да се изнерви тълпата и на фона на епична музика започна възстановката на обсадата. “Османците” защитаваха крепостта със стиропорени “каменни блокове”, лъкове и мрежи, докато през защитната стена летяха стрелите на “кръстоносците”, които “разбиха” портата с таран. След това “бойните действия” преминаха от другата страна на крепостните стени. Дрънчаха мечове, удряха се щитове.. почти като на кино, като се има предвид и фоновата музика. Следвайки историческите сведения, “кръстоносците” достигнага цитаделата, подпалиха я, за да се “задушат” османците, от кулата излетя едно нещастно чучело и крепостта беше превзета. Водещ разясняваше на микрофон какво точно се случва, за тези, които не си бяха направили труда да прочетат брошурките в ръцете си. Аплодисменти за учасниците.

На излизане, разбира се, всеки искаше да се снима до “истински” рицар, навлечен с броня и шлем в горещия септемврийски следобед или пък до поданик на султана с чалма. Е, преживяхме известно затруднение докато привлечем вниманието на един “кръстоносец”, нереагиращ на потупване по бронираното рамо, но и ние не останахме без снимка за спомен.