"Чайка" на Крикор Азарян

Първия път, в който гледах “Чайка” под режисурата на Крикор Азарян излязох от театъра с наведена глава и с буца, заседнала в гърлото. Безпомощната тъга, ужасната меланхолия и чувството за неизживяност, които понякога ни преследват, когато погледнем назад, бяха съживени в мен с пълна сила от това невероятно представление. Прииска ми се да се затворя някъде и - подобно на героите в началото на втора част - да запаля цигара и да потъна в мисли за неизживяните моменти; за трагичните разминавания; за живота, който отминава, докато правим планове за него и очакваме нещо да се случи.

“Чайка” е многопластова пиеса, поставяща множество проблеми – за конфликта между поколенията, за неосъществимата, невъзможна любов, за несбъднатите копнежи, за апатията и безразличието, които с годините заменят младежкия ентусиазъм и вярата в бъдещето. Песимизмът и меланхолията на Чеховия текст са прекрасно пресъздадени от професор Азарян и актьорите Бойка Велкова (Аркадина), Анастасия Ингилизова (Маша), Иван Бърнев (Медведенко), Иван Радоев (Треплев), Иван Ласкин (Тригорин), Мирослав Косев (Сорин), Георги Новаков (Дорн), Александра Сърчаджиева (Заречная). Силата на пиесата не е в динамиката на действието, а точно обратното - в психологизма на образите, в усещанията, които предизвиква, в загатванията, в полусенките. Сюжетното действие обхваща няколко години от живота на персонажите, като проследява развитието им. В първите три действия акцентът е върху провинциалната скука в имението край езерото, в надеждите, в очакването да се случи нещо. Младата Нина Заречная е изпълнена с младежки ентусиазъм и мечтае да стане актриса, Треплев (една от най-силните роли на Иван Радоев, по моя преценка) се бори за своето място в закостенелия свят на изкуството и за вниманието и любовта на майка си - голямата актриса Аркадина (за ролята, на която Бойка Велкова е номинирана за Икар). Вечно облечената в черно Маша все още не е решила да изтръгне любовта към Треплев от сърцето си чрез брак с незабележимия Медведенко...

Във втората част на представлението обаче, виждаме героите примирени напълно отказали се от мечтите си, отдали се на инерцията и безнадеждността. В цветово отношение в декорите и в костюмите преобладава черното. Сцената край езерото, на която някога Нина изпълнява пиесата на Треплев стърчи самотна, с прокъсана от вятъра и времето завеса. През подобна метаморфоза са преминали и персонажите. Жизнената, изпълнена с надежди и мечти за бъдещето Заречная се е превърнала в невротизирана, отчаяна от себе си и живота си жена; а Сорин, вече смъртно болен, изрича ключовата реплика "исках и не можах". В нея и в самоироничното му предложение за заглавие на разказ - "Човекът, който искаше" намира израз цялата горчивина и съзнанието, че животът му не се е стекъл по начина, по който е мечтал, а вече е твърде късно за всичко.

Може би най-силната сцена от представлението е тази, с която започва втората част - Дорн, лекарят, който досега е раздавал хапчета и валерианови капки, поднася цигари и на фона на пронизващо, чувствено фадо всички пушат в мълчание и като че ли пред тях преминават отминалите им надежди, изгубената или непостигната любов, амбициите, стопени от разяждащия ход на времето. По време на този своеобразен ауфтакт, майсторски вмъкнат от режисьора в сюжетното действие, зрителят се чувства погълнат от тягостното чувство за неизживяност, което се чете в погледите на актьорите. Дистанцията между тях и публиката мигновено се скъсява, невероятната музика удря право в сърцето и когато спрялото време отново поема своя ход през цялата затаила дъх зала преминава въздишка на тъга ... и на облекчение, за тези, които са успели да овладеят емоциите си и да не заплачат. Аз не бях от тях.

Мотивите за разминаването и отчуждението са силно застъпени в четвърто действие на пиесата, когато героите са толкова вглъбени в себе си, че между тях липсва диалог. Треплев се обяснява в любов на Заречная без да обърне внимание, че тя не е същия човек, когото някога е обичал. Нина, от своя страна все още е обсебена от любовта си към Тригорин, а той дори не помни чайката, която е помолил да препарират и чийто образ се свързва с този на Заречная - някога свободна, красива, изпълнена с жизненост и желание за живот, а сега - обездушена, лишена от своята същност, погубена "от скука".

По отношение на идеята за отчуждението финалната сцена е особено въздействаща - капсулирани в собствените си илюзии, пияни, разговарящи сами със себе си героите не забелязват отсъствието на самоубилия се Треплев, нито обръщат внимание на мъртвия Сорин.

В писмо до своя приятел, собсвеникът на "Новое время" Суворин, Чехов пише: "Художникът на словото не трябва да бъде съдия на героите си, нито на казаното от тях, а само да е безпристрастен свидетел... Съдебните заседатели, т.е. читателите, са тези, които трябва да отсъждат." Напълно в духа на тези Чехови мисли е и представлението на Крикор Азарян, което не случайно има пет номинации за Икар (включително за спектакъл и режисура). В "Чайка" няма жертви и палачи. Всеки персонаж е прав за себе си в своя микросвят и зрителят е свободен в изводите си.